Договорът между България и Сърбия, който слага край на Сръбско-българската война

На 19 февруари 1886 г. в Букурещ се подписва мирният договор между България и Сърбия, който слага крайна Сръбско-българската война. В преговорите за изготвяне на мирния договор участие взима и султана на Османската империя Абдулах Меджид Паша, тъй като по силата на Берлинския договор, България е неин васал. Мирният договор следва подписаното на 7 декември 1885 г. примирие и възстановява положението отпреди войната.

Примирието слага край на избухналата на 2 (14) ноември 1885 г. Сръбско-българска война, започната от Сърбия и водена от България с цел да защити Съединението на Княжество България и Източна Румелия – чисто български акт, възприеман от целия народ като първа стъпка към националното обединение.

Обявяването на Съединението на 6 септември 1885 г. превръща България в заплаха за съседните балкански държави. Веднага след него Гърция обявява мобилизация и заплашва, че ще превземе македонски територии, за да получи компенсация за разширяването на България. Румъния предявява претенции за Южна Добруджа. Най-активна е Сърбия, която се ползва от подкрепата на Великите сили и три дни след Съединението обявява пълна мобилизация.

Международната обстановка по това време не е благоприятна за България. В Русия е популярна тезата, че Сърбия трябва да получи компенсации за разширяването на България, а на това мнение са и почти всички европейски държави.

В края на октомври Сърбия съсредоточава войски по границата си с България и на 2 ноември 1885 г. обявява война на нашата страна. Още същия ден княз Александър І издава манифест, с който призовава всички годни да носят оръжие българи в защита на Съединението.

В началото на войната България е изправена пред още една трудност. Като демонстрация срещу обявяването на Съединението, Русия изтегля своите офицери. Така страната остава без ръководни кадри в армията. Именно затова историците я определят като войната на „българските капитани срещу сръбските генерали”. Неравностойни са силите на двете армии и като количество – сръбската многократно надвишава българската. Освен това по-голяма част от българската армия е съсредоточена по южната граница с Османската империя, откъдето се очаква нападение. На западната граница със Сърбия са съсредоточени малобройни български отряди. Но те се сражават смело и успяват да задържат настъплението на цели сръбски дивизии, докато трае прехвърлянето на армейските подразделения от южния на западния фронт. По настояване на началника на артилерията, майор Олимпи Панов, се взима решение генералното сражение да се даде при Сливнишките възвишения пред столицата.

Именно решителните тридневни сражения при Сливница решават изхода на войната. Те се водят от 5 до 7 ноември 1885 г. Ръководители на българските подразделения са ротмистър Ат. Бендерев, кап. Зафиров, кап. Кисов, кап. Ст. Попов и кап. Ат. Узунов. Още от първия ден българските армии успяват да отблъснат сръбските части. Отрядът на кап. Зафиров разбива вражеската армия в боя при Комшица и предизвиква паника в сръбското командване. Крал Милан е принуден да напусне бойното поле и да търси спасение в Пирот. В битките за Сливница е разбита Нишавската сръбска армия. На 10 ноември българите извоюват нова победа при Драгоман, а по-късно и при Цариброд. Последното сражение се води за Пирот на 14-15 ноември. След него сръбските войски не са в състояние повече да удържат напора на българските войски.

В Сръбско-българската война българската армия, принудена от сръбската експанзия, защитава на фронта акта на Съединението. Остава само то да получи дипломатическо признаване от страна на Великите сили. След усилени преговори на 20 януари 1886 г. е постигнато споразумение, което предвижда княз Александър Батенберг да бъде назначен на поста генерал-губернатор на Източна Румелия за срок от пет години. В същото време румелийската администрация се слива с тази на Княжеството, а румелийската милиция влиза в състава на княжеската войска. Срещу това споразумение се обявява Русия, която е против личността на Александър Батенберг и настоява неговото име да не се споменава в споразумението. След нови преговори на 24 март/ 5 април 1886 г. се подписва окончателното споразумение. То поверява управлението на Източна Румелия на българския княз. В замяна на това България отстъпва на Османската империя Кърджалийската околия и селата по долното течение на р. Въча.

Победата на България в Сръбско-българската война не е случайна, а е демонстрация на волята на една млада държава да отстоява своите национални идеали. Защитата на Съединението на военния, а по-късно и на дипломатическия фронт, е едно от най-големите постижения на България в годините след Освобождението.

Преглеждания: 661