Чарлс I

Чарлс е роден на 19 ноември 1600 година в шотландския дворец Дънфърмлин. Той е втори син на краля на Англия и Шотландия Джеймс I и съпругата му Ана Датска. Чарлс бил болнаво дете и когато през 1603 година баща му заминава за Лондон, за да седне на трона, той остава още известно време на север, защото роднините му се страхуват, че няма да преживее пътуването. Здравословните му проблеми го притесняват през целия му живот. Той израства хилав и нисък (само 162 сантиметра).

По-големият брат на Чарлс, Хенри, който бил и престолонаследник, се радвал на голяма любов в Англия. През 1612 година обаче той неочаквано се разболял от коремен тиф и починал. Станало ясно, че Чарлс ще е следващият крал на Англия, Шотландия и Ирландия. Новината била посрещната хладно, а англичаните - протестанти приели още по-лошо преговорите за брак на престолонаследника с дъщерята на испанския крал, които започнали през 1620 година. В крайна сметка династичният съюз се провалил, защото испанците поставили Чарлс да приеме католицизма.

През 1625 година той се възкачил на престола и веднага показал склонност към абсолютизъм и отказ от компромиси. Това настроило враждебно и без това резервирания парламент и когато Чарлс поискал средства, за да нападне испанските владения в Нидерландия и да отмъсти, че бил отхвърлен, депутатите се възпротивили. Те поставили условие да се премахнат незаконно наложените корабни такси и да се обсъдят подробно църковните въпроси. Младият крал бил твърде горд, за да се съобразява с ултиматуми. На два пъти той разпускал самоволно парламента и събирал необходимите му суми.

През 1629 година той решил окончателно да се наложи като едноличен господар на Англия и разпуснал депутатите, за да не ги събере цели 11 години. Това предизвикало силно недоволство сред всички кръгове на английското общество, но Чарлс сякаш успял да се стабилизира, финансирайки начинанията си с различни данъци, такси, налози и продажба на монополи.

Кралят се опитвал да проведе религиозна реформа, която да обедини всички негови поданици под шапката на англиканската църква. С тази цел той преследвал строго крайните протестанти, пуританите, и направил някои отстъпки пред католическото духовенство. Вместо да изгладят противоречията, реформите ги засилили, а кралят станал омразен на всички.

Макар и самият той шотландец по произход, Чарлс I бързо успял да си спечели ненавистта на сънародниците си. За разлика от баща си той не познавал нравите на суровите планинци и изобщо не се интересувал от мнението на клановата аристокрация. Кралят започнал да въвежда данъци и да ограничава изконни права, а напрежението бързо нараствало. То се засилило още повече, когато Чарлс наложил в шотландската църква редица канони, характерни за англиканската.

Опитът на 23 юли 1637 година в Единбург да се отслужи литургия по новите правила бил приет от шотландците като посегателство върху правата им и довел до избухването на спонтанно въстание. Към него се присъединили почти всички графства и кланове и на 23 февруари бил подписан Национален конвент, който запазвал лоялността на Шотландия към Чарлс I, но целял цялостното премахване на наложените от него църковни реформи. Кралят се съгласил на някои отстъпки, но те не задоволили бунтовниците и станало ясно, че конфликтът може да бъде решен само със сила.

След 11-годишно прекъсване Чарлс бил принуден да свика парламента, защото нямал ресурси да събере и издържа армия, за да воюва с шотландците. Кралят обаче за пореден път отказал да се съобрази с каквито и да било искания на депутатите и в отношенията между него и английския парламент настъпил окончателен разрив.

Едновременно със задълбочаването на проблемите в Шотландия, избухнало въстанието на ирландските католици. Колебаейки се как да постъпи, Чарлс I заминал за Нотингам, където на 23 август 1642 година издигнал кралското знаме, давайки формалното начало на гражданска война. Около него се събрали представители на едрата аристокрация, които искали да запазят привилегиите си и да пресекат реформистките настроения на дребните благородници и средното съсловие.

В началото роялистките войски имали превес, но постепенно силите, поддържащи парламента, възстановили статуквото. На 14 юли 1645 година се състояло решителното сражение при Нейсби. Армията на парламента, която превъзхождала значително тази на Чарлс по численост, била водена от генерал Оливър Кромуел. Той спечелил разгромна победа и успял да плени архива на краля, който го уличавал във връзки с католици и други държави, от които искал помощ срещу парламентаристите.

Чарлс I се спасил с бягство и потърсил помощ при старите си врагове шотландците. Те първоначално го приели, но след като кралят продължил да се опитва да лавира и да не изпълнява църковните им искания, през 1646 година го продали на английския парламент за 400 000 лири стерлинги. Той бил затворен, а водачът на Английската революция Оливър Кромуел му предложил да се върне на трона, поставяйки много умерени условия. Самите въстаници не знаели как да процедират след свалянето на краля. През XVII век самото съществуване на държавата все още зависвело от това тя да има начело на себе си монарх.

Проявявайки учудващ инат обаче, Чарлс отхвърлил предложението и започнал тайни преговори с парламента и с шотландците, от които се надявал да получи помощ, за да наложи абсолютната си власт.

Интригите и подстрекателствата за бунт, които кралят продъжавал да плете от затвора, предизвикали реакцията на пропарламентаристките войски и те поискали Чарлс да бъде съден като изменник на родината. Процесът бил ръководен от Джон Брадшоу. Кралят бил обвинен в предателство, тирания и изменничество. Присъдата за тези престъпления била смърт и след признаването му за виновен (със 68 на 67 гласа) той бил обезглавен в Уайтхол на 30 януари 1649 година. Няколко минути преди екзекуцията си Чарлс I държал реч пред тълпата, в която не пропуснал да защити принципите на абсолютизма, които го довели до ешафода.

Преглеждания: 678

Още за Чарлс I

» Крал Чарлс I (wiki)
» Биография на Чарлс I
» Животът на Чарлс I